Защо отблъскваме хората преди да сме им дали шанс
Напоследък измежду младежите (поколението Милениум) се е внедрила нова техника, диктуваща ритъма на техните взаимоотношения. Нарича се - „ Нека скъсаме, преди да сме почнали ". Забележителен способ, в действителност, където началото през глава препуска към края...
Вдъхновен от културата на запознанствата и уговорените срещи, и раздухан от обществените мрежи, този способ е извоювал своята известност, равна по мощ на друга фешън наклонност в връзките - SMS, останал без отговор.
Ние се срещаме с други хора с бързи темпове и също по този начин бързо ги отхвърляме. Бързо си даваме мобилния номер, само че отново по този начин уверено отхвърляме да отговаряме на повикванията. Постоянно опитваме да се свържем с някого, а малко по-късно да се откъснем от него.
Това ли са връзките, които чакаме да имаме като зрели хора? В нашите показа /или тези, които сме чували, явно прекомерно стари/, нещата стоят просто и подредено – замяна на телефонни номера, среща, изпращане до у дома, друга среща, още няколко срещи... и най-после или се събираме и заживяваме дружно или се разделяме. Толкова е просто.
В днешни дни обаче, всичко това е сложено в свръх-ограничена, бърза и гневна рамка. Размяна на номера, насрочване на среща, отсрочване на срещата. Или пък друго – не се разменят номера, срещата е в обществената мрежа, секс, замяна на номера, никакво позвъняване.
Защо е всичко това и по какъв начин се стигна до тук? Как се превърнахме в поколението, което нищо не довършва, а към този момент го е боязън и да стартира?
Ние се предаваме по средата на пътя, избираме да се върнем вкъщи, вместо да се престрашим да забележим какво ни чака от другата страна. Кога спряхме да желаеме да играем и се превърнахме в тези деца, които стоят и гледат играта в профил?
Навярно, някъде сред гимназията и същинския живот, сме били засегнати няколко пъти, някъде по пътя сме станали по-малко смели, повече недоверчиви и доста неуверени.
Някъде там, сме решили, че е по-добре да отблъскваме хората, вместо да им даваме късмет да ни станат близки. Защо?
Защото се опасяваме
Защото е по-лесно да спим нощем, когато сме разпъдили хората към себе си, вместо противоположното. Защото е по-лесно да живеем с мисълта, че ние сме тези, които да подхванали това деяние. Защото е по-лесно да нараним някого, преди да сме му дали късмет той да го направи. Но по-добре ли е да бъдем сами, пропуснали опциите, или е по-добре да рискуваме малко болежка? Да бъдем сами е един елементарен резултат, в който няма доста превъзмогване, няма взаимни отстъпки, няма хора. Няма нищо и никой. Да бъдем сами е отстояване на личният ни боязън и нито крачка напред към хората. Докога ще издържим и какво ни носи това?
Защото времето в никакъв случай не е уместно
Кога е вярното време да бъдем близки с някого? Кога е идеалният миг да стартираме връзки? Няма уместно време за влюбване. Не можеш да го изчислиш.
Това или се случва, или не. Не става, когато си финансово преуспяващ, или прочувствено постоянен. Не става, когато просто решиш, че си подготвен да се влюбиш, тъй като всичко друго в живота ти е наред. Случва се, когато не си подготвен. Случва се, когато животът ти е цялостен безпорядък, а ти си в неговата центрофуга.
И в действителност се случва напълно в точното време - просто ти не можеш да го видиш.
Защото си мислим, че Те са прекомерно положителни за нас
Да одобряваме, че някой е прекомерно добър за нас е като да изтръгнем сърцето си от гърдите, да го сложим на сребърен поднос и да му го връчим тържествено. Защо е нужна тази жертва, за какво е нужно да предоставяме тази власт някому?
Всеки има своите достолепия и е несравним, изключително в любовта. Само тъй като Тя е най-добре изглеждащото момиче, с което сме били или Той е най-горещия мъж, който познаваме, не значи, че би трябвало да се опасяваме.
Да отблъскваме някого, просто тъй като се опасяваме от личните си страхове и показа за любовта, значи да се предадем още преди да има действителен спор. Нека не бързаме в прогнозите си, белким знаем от какво пък се опасява отсрещната страна?
Защото си мислим, че Ние сме прекомерно положителни за тях
Мнението на приятелите и роднините има мощ равна на присъда, и е все по-често практикувана в днешно време. Водим секрети връзки, скрито вършим секс, скрито се срещаме и скрито се разделяме с сътрудниците си. Защото считаме, че по този начин е най-добре. За кого обаче?
Когато става дума за обич, какво можем да скрием и кому е нужно? Ако някой ни прави благополучен, съгласно чие мнение тогава, той или тя не са най-хубавите и подобаващи хора за нас? Никой по-добре от нас самите, не знае отговора на въпроса: „ Щастлив ли съм – в този момент, с този човек, дружно? "
Защото сме забелязали „ едно " нещо /и не можем да го превъзмогнем/
Тя няма „ оня " смях, той има нещо дразнещо в метода, по който се храни... Боже, а по какъв начин спи единствено...
Ако добре си спомняте кино лентата „ Войната на семейство Роуз ", знаете по какъв начин от време на време свършва всичко това. Не единствено на кино. Мухата постоянно може да се трансформира в слон, когато вие сте вторачени в нея. Няма съвършени хора, не ги търсете, ще си пропилеете живота. Научете се да цените хората, такива каквито са, пък пробвайте да превъзмогнете дребните недостатъци по пътя към огромната обич. Кое ще победи най-после – зависи от вашия избор, самообладание и схващане.
Защото търсим съвършенство... и това е изцяло непостижимо.
Източник ~ elitedaily.com
